Дамe Груев

(1871-1906)

Дамян Йорданов Груев е роден на 19 януари 1971 г. в с. Смилево, Битолско. Образованието си получава в родното си село, в Солунската българска мъжка гимназия „ Св. Св. Кирил и Методий и в Белград. Тук той продължава обучението си във Великата школа, където се сблъсква със сръбската пропаганда. Даме както и други големи българи преди него ( Г. С. Раковски и Васил Левски) разбира за великосръбските амбиции и напуска Белград. Пристига в София и се записва да учи история във Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски”). Прави опит за създаване на организация, която да се бори за освобождението на поробените българи в Македония. Учителства в родното си село и в Прилеп. През 1893 г. започва работа в печатницата на Коне Самарджийски в Солун. На 23 октомври 1893 г. заедно с д-р Хр. Татарчев, А. Димитров, Хр. Батанджиев, П. Попарсов, Ив. Хаджиниколов поставя основите на ВМРО, организация, която и до днес се бори за обединението на българския народ. Даме Груев е избран за пръв касиер на ЦК на ВМРО. През 1894-1895 г. учителства в Щип, където работи съвместно с Апостола на национално освободителното движение на българите в Македония и Одринско Гоце Делчев. Двамата действат активно за разширяване на революционната мрежа в Македония. След това Даме става инспектор на българските училища в Солун и Солунско; учителства в българската класическа гимназия в Битоля и едновременно с това е ръководител на Битолския революционен комитет. Заради революционната си дейност е арестуван, осъден и затворен в Битолския затвор. През 1902 г. е изпратен на заточение в затвора Подрум кале в Мала Азия, но и от тук продължава да ръководи делата на Организацията. Амнистиран е през пролетта на 1903 г. Връща се в Македония и се включва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Председател е на Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг, където е избран заедно с Б. Сарафов и Ан. Лозанчев за член на Главния щаб на готвеното въстание. Ръководител е на въстанието в Битолски революционен окръг, а след жестокото му погасяване остава сред населението за да го подкрепи морално. Участва активно във възстановяването на Организацията. Отстоява твърдо принципа за централизма. През 1904 г. е председател на Прилепския конгрес на ВМРО в Битолски революционен окръг. По време на Първия общ конгрес на ВМРО (Рилския) проведен през есента на 1905 г. е избран за член на ЦК на Организацията и взима дейно участие в изработването на новите й програмни документи. Помага за координирането на дейността на ВМРО с тази на Българската екзархия и българските дипломатически представители в Македония и Одринско за неутрализирането на сръбската и гръцка пропаганда. През 1906 г. подготвя провеждането на Втори общ конгрес на Организацията. На 23 декември на връх Петлец над с. Русиново, Малешевско, на път за конгреса, четата на Даме е открита и в завързалото се сражение той и войводата Александър Китанов падат убити. Така приключва жизнения път на една от най-светлите личности в българската история, отдала целия си живот в борба за освобождението на поробените българи в Македония и Одринско, борба за обединението на българския народ.

„Ние сме българи и всякога работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигането на тази цел”.

Даме Груев

Поклон пред светлата му памет!

Васил Златарски

(1866 - 1935)

Васил Николов Златарски е роден на 14 ноември 1866 г. в Търново в семейството на Никола Златарчето – виден деец на просветното движение и черковната борба от епохата на Възраждането. Младият Васил Златарски учи в Търново в Петропавловската семинария, а по-късно с помощта на брат си Александър, завършва Петербургаската първа класическа гимназия (1887 г.). Става студент по история в Петербургския университет, където негови преподаватели са В. Василевски и В. Ламански. Тук в него се поражда интереса към историята на Българското Средновековие. През 1893-1895 г. специализира история в Берлин. От 1 октомври 1895 г. е назначен за учител в Първа българска мъжка гимназия в София. Командирован е като лектор по българска история във Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски”). Така започва 40 годишната дейност на Васил Златарски за развитието на българската наука. От 1 септември 1897 г. е редовен доцент, а от 1 януари 1906 г. е редовен професор в Софийския университет. Два пъти е негов ректор (1913-1914 г.; 1924-1925 г.). Член е на редица български и чуждестранни дружества и институции. Научното му дело обхваща над 200 труда, като най – важна е тритомната „История на българската държава през средните векове”. През 1918 г. излиза част I на том I от поредицата, която обхваща българската история до покръстването. II част на том I излиза през 1927 г. и разглежда проблемите на българската история от средата на IX в. до началото на XI в. През 1934 г. излиза том II, където се разглежда историята на българския народ под византийско робство. През 1940 г. излиза и последния III том, в него се разглежда историята на второто българско царство до 1280 г. За съжаление Васил Златарски не успява да завърши своето дело, тъй като на 15 декември 1935 г. умира.

Поклон пред паметта на големия български историк!

Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

130 години от освобождението на Плевен

През пролетта на 1877 г. се сбъдват вековните надежди на българския народ за освобождение от турска власт. На 12 (24) април 1877 г. в Кишинев руският император Александър II обявява война на Османската империя. След като извършват демонстративно настъпление в Северна Добруджа на 15 (27) юни 1877 г. основните руски сили пристъпват към форсиране на р. Дунав. XIV пехотна дивизия командвана от ген. Драгомиров, овладява Свищов и осигурява необходимия за настъплението плацдарм. Действащите руски сили се разделят на три отряда – Източен, Западен, Преден. В първите дни от настъплението основната тежест във войната се пада на Предния отряд, командван от ген. Гурко. Малобройните му части достигат до Стара планина и навлизат в Тракия. Срещу тях обаче настъпва 40 000 – та армия на Сюлейман паша. Целта на турското командване е тази армия да подпомогне обсадения в Плевен Осман паша и съединените турски сили да изтласкат руската армия от Балканите. След успешните боеве на Шипка през август 1877 г. руското командване успява да предотврати турските планове. Но сериозното положение при Плевен остава. Поради мудността на Западния отряд, Осман паша успява да се прехвърли от Видин в Плевен и да го превърне в добре укрепена позиция. На 8 (20) и 18 (30) юли руските войски предприемат две атаки срещу Плевен, но Осман паша успява да ги отблъсне. Руското командване прекратява настъплението си по фронтовете и съсредоточава вниманието си върху Плевен, осъзнавайки, че там ще се реши изхода от войната. На 31 юли (11 септември) 1877 г. руските войски, подпомагани и от румънски части, предприемат третата атака срещу Плевен. Дадени са 15 000 жертви, но и този път Осман паша успява да отблъсне нападението. Руската армия решава да премине към тотална блокада на Плевен, като за командващ обсадата на града е назначен ген. Едуард Тотлебен. Руските сили успяват да отрежат войските на обсадения Осман паша с тила след проведените сражения при Гривица, Горни и Долни Дъбник и Телиш. На 28 ноември (10 декември) 1877 г. Осман паша успява да разбие блокадата, но е разбит. На следващия ден той капитулира и се предава с цялата си войска. След победата руската армия подновява настъплението си и навлиза отново в Южна България. Така падането на Плевен решава изхода от Освободителната война, завършила с възстановяването на българската държава след близо 5 – вековно робство.

80 години от Скопския студентски процес срещу ММТРО

На 5 декември 1927 г. започва Скопският студентски процес срещу дейци на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация). Пред съда са изправени 20 български студенти главно създатели и ръководители на ММТРО, борещи се да запазят българщината в Македония от асимилаторската политика на сръбските окупационни власти.

Белградска организация на ММТРО през 1936 - 1937 г.

Съдени са: Д. Гюзелов на 24 години от Струмица, завършил философия; Б. Андреев на 24 години от Велес, студент по медицина в Загреб; Щерьо Боздов на 24 години от Крушево, студент по медицина в Белград; Димитър Чкатров на 25 години от Прилеп, студент в Техническия университет в Загреб; Х. Фукаров на 27 години от Прилеп, инженер; П. Х. Панзов на 26 години от Велес, гнимазиален учител в Ипек; К. Вангелов на 25 години от Щип, магистър по аптекарство; Б. Светиев на 24 години от Битоля, студент по медицина в Загреб; К. Караджов на 27 години от Щип, студент в Художествената академия в Загреб; К. Кузманов на 17 години от Прилеп, студент по земеделие в Загреб; М. Чучков на 25 години от Щип, прекъснал образованието си; Г. х. Манов на 23 години от Велес, студент по право в Белград.; Т. Гичев на 23 години от Щип, студент по медицина в Белград; Б. Монев на 23 години от Щип, студент в Техническия институт в Белград; Т. Христов на 23 години от Щип, студент по медицина в Белград; Й. Сапунджиев на 21 години от Скопие, завършил средна театрална школа; Хр. х. Кимов на 25 години от Щип, юрист; Д. Нацев на 25 години от Струмица, пощенски служител; Ив. Шопов на 23 години от Гевгели, завършил занаятчийско училище.

Димитър Гюзелев (1902 – 1945)

На 10 декември 1927 г. завършва Скопският студентски процес срещу ММТРО. Произнесени са присъдите над българските студенти: Д. Гюзелов е осъден на 20 години строг тъмничен затвор с окови, Ив. Шопов на 20 години, Д. Нацев на 15 години, Д. Чкатров на 10 години;

Димитър Чкатров (1902 -1945)

Н. Фукаров, Т. Гичев, Б. Андреев, Щ. Боздов и Б. Светиев на по 5 години строг тъмничен затвор с окови. Петър х. Панзов, Кирил Вангелов, Георги х. Манев, Христо х. Кимов, Мано Чучков, Кирил Караджов и Йордан Сапунджиев са признати за невинни и са освободени. Всички те са осъдени, защото се борят да запазят българския род в Македония от посърбяване, защото служат на своето Отечество майка България. Борят се да запазят жив българския дух в Македония, защото вярват и знаят, че ще дойде момента, в който Македония ще бъде свободна и българите в нея ще се обединят със своите братя от свободните български земи за да могат заедно да постигнат завета на дедите ни – обединението на българското племе в една държава - целокупна България.

Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Борис Сарафов

(1872 - 1907)

Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово (дн. с. Илинден), Гоцеделчевско. През 1890 г. завършва Солунската българска мъжка гимназия, а през 1893 г. - Военното училище в София. Служи като офицер в XV пехотен ломски полк в Белоградчик. През 1895г. участва в четническата акция на ВМОК и на 12 юли четата му превзема град Мелник. За кратко учи в руската генералщабна академия в Санкт Петербург (1895-1896). Служи в VI пехотен Търновски полк в София и в V пехотен Дунавски полк в Русе. През 1899 г. напуска армията със звание офицер, но остава зачислен в XI пехотен резервен полк. Сарафов е един от инициаторите за създаването на тайните офицерски братства (Български освободителни братства) и техен основен организатор (1897-1899). От май 1899 г. до март 1901 г. е председател на ВМОК. Работи в съгласие със членовете (Гоце Делчев и Гьорче Петров) на задграничното представителство (ЗП) на ВМОРО в София. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването, и обучаването на четници. С негова помощ в Княжество България се създават Народни стрелчески дружества, които трябва да обучават македоно-одринската емиграция. Грижи се за набирането на средства за закупуването на оръжие. През януари 1903 г. Сарафов влиза с чета в Македония и се насочва към Битолско. На Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг е избран заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание. По време на самото въстание участва в многобройни сражения с турците при селата Смилево, Брежани, Слоещица, Бабино, Боища, Буф и др. В края на 1903 и началото на 1904 г. предприема обиколка из цяла Европа за да популяризира делото на ВМОРО и каузата на поробените българи в Македония и Одринско. Привърженик е на десницата във ВМОРО. През 1905 г. участва като делегат от Битолски революционен окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. През 1906 г. обикаля с агитационно-организаторска чета Битолски, Скопски и Солунски революционен окръг. От 1906 г. Сарафов заедно с Иван Гарванов и Христо Матов стават задгранични представители на Организацията в София.

Поклон пред светлата му памет!

Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Иван Гарванов

(1869 - 1907)

Иван Гарванов е роден на 23 декември 1869 г. в Стара Загора. Началното си образование получава в родния си град, а по – късно завършва гимназия в Пловдив (1888). Учителства в Стара Загора (1888-1889). През 1892 г. завършва Физико-математичния отдел на Висше училище в София (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски”). След това е учител по физика и математика в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. През 1897 г. Гарванов става един от основателите и председател на Българското тайно революционно братство, което през септември 1899 г. се саморазпуска, а членовете му се вливат в редиците на ВМОРО. Помага за издаването на в. „Борба”, нелегален печатен орган на братството. Става член на ВМРО и на Солунския революционен комитет през 1900 г. След Солунската афера през 1901 г. става член и на ЦК на ВМОРО. Председател е на Солунския конгрес на ВМОРО проведен в началото на януари 1903 г., на който е взето решение да се вдигне въстание през лятото на същата година. След солунските атентати от 1903 г. е арестуван и заточен в турския затвор Акия в Мала Азия. Амнистиран е през 1904 г. и пристига в София, където става учител във II мъжка гимназия. През 1906 г. Гарванов заедно с Борис Сарафов и Христо Матов стават задгранични представители на ВМОРО в София.

Поклон пред светлата му памет!

Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”

http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Ньой – Новото робство за милиони българи

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой между страните победителки в Първата световна война и България е подписан Ньойския мирен договор. С него Великите сили налагат на Отечеството ни много по - тежък диктат отколкото този в Берлин през 1878 г. На България е забранено да притежава модерни военни технологии, флот, авиация; отменена е задължителната военна служба; сухопътните ни военни сили трябва да са не повече от 33 000 души (20 000 наемна армия, 10 000 жандармерия, 3 000 гранична стража). Наложено ни е да плащаме парични репарации в размер на 2, 25 милиарда франка, които трябва да се изплатят за срок 37 години; на съседите си трябва да плащаме репарации в натура – добитък, въглища, жито. България трябва да издържа 112 000 български войници останали в плен на победителите. Преди да изпълни задълженията си по договора нямаме право да участваме в Обществото на народите (ОН). Това обаче не е достатъчно за Великите сили и те за пореден път разпокъсват България, като откъсват от нейната територия изконно български земи и докарват едно ново и много по – тежко робство за милиони българи. Цяла Добруджа (23 000 кв. км.) населена с над 250 000 българи е дадена на Румъния (според преброяване на населението извършено от румънските власти през 1930 г. в Южна Добруджа броят на българите е 143 209 души; този на българите в Северна Добруджа е над 43 000 /според българска статистика българите са 60 000 души/). Западните покрайнини (Босилеградска и Царибродска околии, и села от Кюстендилска, Трънска и Кулска околии, с обща територия 1 545 кв. км) населени с 54 758 българи (статистика от 1919 г.) са дадени на Кралството на сърби, хървати и словенци (СХСК). Антантата поема управлението на Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция, която и до днес не дава малцинствени права на българското население там. Вардарска Македония населена с 1 150 000 българи (според турски статистики от 1911 г.) е дадена на СХСК. Егейска Македония (34 000 кв. км.) населена с 329 791 (според статистика от 1913 г., която не включва българо-мохамеданите) е дадена на Гърция. След края на войната в териториалните граници на България пристигат 300 000 бежанци прогонени от домовете си от новите поробители. Във всяка една от откъснатите области новите поробители (сърби, гърци, румънци) налагат система на терор целяща да ликвидира българщината в тези области. Затворени са българските читалища и училища; изгонени са българските свещеници; на местното българско население е забранено да се говори на родния си майчин български език, да пее български народни песни, да тачи своите национални герой и да празнува своите национални празници; в СХСК са променяни окончанията на фамилните имена на българите от – ов, - ев, - ски на сръбското – ич; навсякъде българската интелигенция е системно избивана; хиляди невинни българи минават през сръбските, гръцките и румънски затвори, където са подлагани на нечовешки средновековни изтезания; хиляди други българи намират смъртта си пред дома си, на улицата или сред полето. Единствения начин поробителите да запазят владението си над тези изконно български области е да ликвидират всичко българско в тях. Въпреки всичките зверства, извършени от тях те не успяват.

Българщината във всяка една от тези области успява да се съхрани благодарение на несломимостта на българския дух. И днес във Вардарска Македония живеят над 1 400 000 българи, в Егейска Македония техния брой е над 500 000. В Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Северна Добруджа също живеят хиляди българи. Дори и сега през 21 век те нямат право да изучават родния си език в училище, да заявяват свободно българската си народност, защото това може да им коства дори живота. Нека не забравяме българите откъснати от своето отечество. Нека заедно да се борим за обединението на разпокъсаните части на нашето Отечество, да се борим за обединението на българския народ!

Поклон пред паметта на всички българи станали жертва на сръбските, гръцките и румънски поробители!

Родино моя

Ах, Родино моя, българска,
Защо си така орисана.
Твойта войска всички надвила,
А ти толкоз много ограбена.

Взеха Западните покрайнини,
взеха и твойта Тракия,
взеха ти го Бялото море
и езерата Македонски.

Стани, стани земльо българска,
разделени чеда събери.
Сите ние живот да дадем
За нашта мила Татковина.

Да забравим вражди кървави,
да прогоним врази български,
да направим нашта Родина
най – богата райска градина.

Студентско сдружение “Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Сръбско - българската война от 1885-та година

На 5 септември вечерта група български военни с желязна воля и чутовна смелост са решили, че е крайно време да съберат в едно две от частите на разкъсаната от Великите сили майка България - Княжество България и Източна Румелия. Те извършват своя подвиг в нощта срещу 6 септември с подкрепата на цялото население на двете области, като Съединението се превръща във всенароден триумф и радост за всеки истински българин. Актът е изключително безкръвен, като двете части бързо се обединяват напълно под властта на младия български владетел - княз Александър І. За да защити новите държавни територии той мобилизира значителни военни сили и ги изпраща на югоизток, откъдето се очаква главния удар на Османската империя, чиито интереси са пряко засегнати от случилото се. Целият български народ се готви да защити своето Съединение срещу османските пълчища и в сърцата на най-смелите и свободолюбивите гори огън, готов да изпепели всичко останало от петвековното робство, огън, разпален от жестокостите и мъченията на турците над невинните и беззащитни българи. И тогава...

Коварният западен съсед на България - Сърбия решава, че не може да се задоволи с откраднатите Нишко и Пиротско, а иска да отнема и мародерства из още български земи. Междувременно българите са оставени сами на себе си - руските офицери си заминават, никой не застава зад България, нямаме съюзник или застъпник и сред Великите сили и сред съседите си. Най-лошото е, че българската армия е дислоцирана в югоизточна България и на запад има само незначителни военни контингенти и малко гранична стража. В такъв момент "братска" Сърбия решава веднъж завинаги да се разправи с нашия народ. Но не би! В България новината, че Сърбия ни е обявила война мобилизира до краен предел цялото българско общество. Всеки, който може да носи пушка, иска да се влее в редиците на българската армия. Там единствените офицери са младите български поручици и капитани. Те застават смело срещу прехвалените сръбски генерали. Българската армия започва своя чутовен преход от югоизточните български земи към западната ни граница. Нашите млади воини изминават стотици километри за 3-4 дни. Най-често на трима войници се пада по един кон и те се сменят, но не спират и за миг. Всички бързат на запад, защото там се решава съдбата на България, там се решава ще го има ли българският народ или не? Отговорът става ясен почти веднага. Българските войници разбиват прехвалената сръбска армия при Сливница. Нашите герои падат, за да ни има нас и за да не позволят дори един сантиметър от свещената българска земя, дори едно семейство от свещения български народ да паднат под нов ярем. Всички знаят хода на войната, но все пак нашите герои заслужават да споменем местата, където те оставиха костите си и с кръвта си белязаха тази земя като българска завинаги. След боя при Сливница, който е повратен момент във войната, нашите момчета настъпват към Драгоман, Цариброд и Пирот. Българската армия обръща сърбите в бягство и влиза триумфално в Пирот на 27 ноември. Тогава представителя на Австро-Унгария се явява в българския главен щаб и заплашва, че ако нашиата войска продължи освобождението на останалите под сръбска власт български земи ще срещне австроунгарска армия. Ето как отново една Велика сила се намесва в Балканските дела и носи страдание на хиляди българи, които остават под сръбско робство.

Историята на тази война е добре позната на много българи, но има неща които си заслужава да се повторят. При обсадата на Видин сръбският генерал Лешанин иска да преговаря с капитан Узунов. Казва му да се предаде защото София вече била паднала. Тогава младият български капитан му отговаря така, както подобава на славен български воин: "Аз съм се учил да защитавам крепости, но не съм се учил да ги предавам". Друг интересен момент е преходът на българската армия. За мнозина военни историци и теоретици и до днес този преход изглежда немислим и някак свръхестествен. Те са прави до известна степен. Любовта на българина към неговата Родина често е по-силна дори от религиозната вяра. Българинът обича своята бащина земя и държавата, завещана му от предците, с цялото си сърце и е способен да направи всичко за нея. Поне така беше някога...
Днес ние трябва да си спомним всички онези знайни и незнайни български герои, които с цената на живота си защитиха България! Да си спомним мъжете прославили България и накарали целия Балкан да тръпне от страшните им викове - "Ура" и "На нож!". Един народ е истински жив само тогава, когато почита достойно великите си предци и когато неотклонно следва заветите им. А заветите на нашите предци са ясни, те са очертали границите на България с кръвта си и са показали какво значи за тях думата "Родина".

Вечна памет, герои!

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте,
легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви куршума...
Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

Иван Вазов, 1885-та година

Сдружение "Свети Иван Рилски"
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Да помогнем на българите от Бесарабия!

Нека всеки един от нас подари поне един учебник (по български език, литература или българска история) на едно българско дете от Бесарабия! Да зарадваме нашите сънародници по случай най-светлия християнски празник - Коледа!

Учебниците можете да предавате всеки работен ден до 5 декември в библиотеката на Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". В нечетни дни от 13.00 до 17.00, а в четни от 08.30 до 12.30 часа.

Благодарим за подкрепата!

Сдружение "Свети Иван Рилски"

http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Коронацията на Калоян

На 7 ноември 1204 папският легат в България кардинал Лъв помазва българския архиепископ Василий за "светейши патриарх на царството и на цяла България", както се изразява българският владетел Калоян. На следващия ден - Денят на свети архангел Михаил и на българските воини, паднали в защита на бащината си земя, на тържествена церемония самият Калоян бил коронясан от папския пратеник. Така българският владетел получил официална титла и въпреки многото спорове в историческата наука дали Калоян е коронясан за цар или крал едно е напълно сигурно - самият той, а и всички българи са го възприемали само и единствено като цар. През ноември 1204 година се възстановява старата българската традиция нашият владетел да заема най-високото място в стълбичката на светските господари. Титлата "цар" Калоян придобива не само благодарение на ловката си дипломация, както днес се опитват да ни го представят, но и заради значението и мощта на българската държава. Какво по-добро доказателство, че той наистина заслужава царско достойнство от чутовната победа, която печелят българските воини на 14 април 1205 срещу западните нашественици опустошаващи Балканите. Българският цар доказва, че титлата не е само на хартия и че България отново е господстваща сила в Европейския югоизток. Българската държава отново си възвръща изгубените позиции и започва офанзива по присъединяване на териториите останали извън скоро възстановената българска държава. Освен това Калоян дава урок на много "учените" и "цивилизовани" западни рицари и благородници, като им показва, че трябва да се върнат там откъдето са дошли, защото тук на нашата земя може да управлява единствено царя на българите! Тук е неприложима западната правда, техните традиции и обичай са ни чужди, тук си имаме български закон, той е единствен и задължителен за всички. Трябва да запомним Калоян не само с величавите му победи на бойното поле или с унията с Римската църква, а и с фактът, че той възстановява изконната българска владетелска титла "цар", която българският народ винаги свързва с най-славните моменти от историята на Родината. Каквото и да кажем за Калоян и за значението на титлата "цар" ще бъде малко.
Заради това ще кажем само още едно: титлата "цар" напук на всички исторически обрати и премеждията през които преминават българските държави и българският народ се запазва до последно именно у нас в България. Краят на Третото българско царство е и край на царската титла... поне засега.

Вечна слава на Калоян, един от най-великите български царе, стъпвали по нашата свещена земя!

Сдружение „Свети Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com

Поклон пред големия българин Христо Чернопеев

Христо Чернопеев

(1868-1915)

Христо Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 г. в с. Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. До 1899 г. служи в Плевен и Лом като унтерофицер и фелдфебел от българската армия. През 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов-Попето. От април с. г. е самостоятелен войвода на чета в Кукушко. През 1901–1902 г. е войвода на чета в Горноджумайско (дн. Благоевградско). Взима участие в аферата „Мис Стоун”(1901 г.). По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е войвода на чета. От 1903 до 1908 г. е окръжен войвода на ВМОРО в Струмишки революционен окръг. Привърженик е на Серската група в национално освободителното движение на българите в Македония и Одринско. През 1905 г. е делегат на Рилския общ конгрес на ВМОРО. През 1909 г. заедно с Яне Сандански взима участие в похода към Цариград и осуетяването на контрапреврата срещу младотурците. Един от основателите на Народната федеративна партия (Българска секция) и член на нейното ръководство. През декември 1909 г. минава в нелегалност и възобновява въоръжената борба на ВМОРО срещу турските поробители в Струмишко. Един от основателите на Българска народна македоно-одринска революционна организация БНМОРО (април 1910 г.). През 1911 г. е избран за член на ЦК на възстановената ВМОРО, която се обединява с БНМОРО. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е войвода на голяма чета и участва в освобождаването на Банско, Разлог, Кавала и др. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XVIII Стремски полк в боевете при с. Конче, Радовишко; до края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към майка България е произведен в първо офицерско звание поручик (1913 г.). Народен представител в XVI (1913 г.) и XVII (1914-1918 г.) Обикновени народни събрания. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI македонски полк. Загива в защита на своето Отечество на 6 ноември 1915 г. в бой със френските агресори край с. Пепелище, Щипско.

Поклон пред светлата му памет!

Сдружение „Св. Иван Рилски”

http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Сдружение "Свети Иван Рилски" ви поздравява по повод 1 ноември - Деня на народните будители!

Българи, днес когато учителите правят барикади по улиците и не само децата на България, но и цялото ни общество сякаш е задрямало зимен сън, нека си спомним за нашите будители, хората които отдадоха целия си съзнателен живот, за да се осъзнаем като народ и за да се пробудим и с перо и меч да защитим свободата и интересите си! България и българщината ще ги има дотогава, докато има хора, които тачат паметта и заветите на народните будители. Нека не забравяме и не предадаваме великите си деди! Честит празник!

По случай празника Сдружение "Свети Иван Рилски" подготви филм, може да го видите на адрес:
http://humyo.com/F/38637779/EMBED
или на:
http://www.youtube.com/watch?v=1sIqCxhfDYk

Пейо К. Яворов

(1878-1914)

Пейо Тотев Крачолов е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. През 1893 г. завършва V класически клас на Пловдивската мъжка гимназия. През 1893-1900 г. работи като телеграфист в Чирпан, Стара Загора, Сливен и др. През 1900 г. е преместен на работа в София. През 1901 г. става постоянен сътрудник на сп. „Мисъл”. През 1901 г. се включва в редиците на ВМОРО. Става един от най-близките хора на Гоце Делчев. През 1902 г. е избран за член - съветник на ВМОК, оглавяван от инж. Хр. Станишев. През февруари 1902 г. става четник в четата на войводата Михаил Чаков. Участва в конгреса на Одрински революционен окръг, проведен в Пловдив през 1902 г. От 6 януари 1903 г. е отново в Македония в четата на Гоце Делчев. През май 1903 г. е четник в четата на Яне Сандански, но поради противоречия с войводата я напуска. От септември 1904 г. е библиотекар, а през 1905 г. става поддиректор на Народната библиотека в София. От 1908 до 1913 г. е артистичен секретар (драматург) на Народния театър в София. На Кюстендилския конгрес на ВМОРО (1908 г.) е избран за член на Задграничното представителство (ЗП) на Организацията. На 4 септември 1912 г. се венчава за Лора Каравелова. Участва в Балканската война, като войвода на чета на Македоно-одринското опълчение (МОО). Участва в освобождението на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и е избран за кмет на града (19 октомври 1912 г.). На 24 октомври 1912 г. заедно с М. Чаков, Хр. Чернопеев и Й. Вапцаров участва в освобождаването на град Кавала. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1901 г.), „Безсъници” (1904 г.), „ Подир сенките на облаците” (1910 г.); на драмите „ В полите на Витоша” (1911 г.), „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912 г.), „Жертвата” (1913 г.); на първата „Биография на Гоце Делчев” (1904 г.); на книгата „Хайдушки копнения. Спомени от Македония” (1908 г.). Редактор е на вестниците: „Дело” (1901 г.), „Свобода или смърт” (февруари-май 1903 г.), „Автономия” (лято 1903 г.), „Илинден” (1908 г.). На 29 ноември 1913 г. съпругата му Лора се самоубива, а той прави неуспешен опит за самоубийство, в следствие на което зрението му е силно увредено. На 29 октомври 1914 г. П. К. Яворов слага край на живота си.

Поклон пред светлата му памет!

Сдружение „Св. Иван Рилски”

http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Сдружение "Свети Иван Рилски" отбелязва 114 години от създаването на ВМОРО

114 години от създаването на ВМОРО

На 23 октомври 1893 г. в Солун в квартирата на Иван Хаджиниколов е поставено началото на най – ярката българската революционна организация ВМОРО. Нейни основатели са шестима родолюбиви българи Дамян Груев (от с. Смилево, Битолско; коректор в печатницата на Коне Самарджиев), д – р Христо Татарчев (от Ресен; ; медик в Солун), Петър Попарсов (от с. Богомила, Велешко; учител в българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий” в Солун), Христо Батанджиев (от Гюмендже; секретар на Българската митрополия в Солун), Андон Димитров (от с. Айватово, Солунско; учител в българската мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” в Солун) и Иван Хаджиниколов (от Кукуш; книжар в Солун). Организацията е естествен продължител на БРЦК и на делото на Хр. Ботев, Васил Левски, Г. С. Раковски и редица други български революционери. Сам Дамян Груев заявява: „Мислехме да създадем организация по подобие на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и др.”. Задачата и е да подготви и сплоти българското население в Македония и Одринска Тракия за да може то да извоюва освобождението си от вековното турско робство и да се обедини със свободните български братя от Княжество България. От друга страна организацията трябва да спре проникването и да даде организиран отпор на сръбската пропаганда целяща да посърби местното българско население и да покори тези изконно български земи. Приемствеността на ВМОРО с БРЦК ясно личи от първия устав на ВМОРО (дело на Петър Попарсов), в чиято основа е залегнал трудът на Захари Стоянов „Записки по българските въстания”. Първоначалната цел е да се извоюва автономия на Македония и Одринско (както е определено в чл. 23 на Берлинския договор) и чак след това да се пристъпи към обединение със свободните български земи. Сам д-р Хр. Татарчев заявява: „не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме , че туй ще срещне големи мъчности поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция”, а Дамян Груев определя целта на Организацията по следния начин: „Ние сме българи и всякога работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигането на тази цел”. Формирано е ръководно тяло на организацията – Централен комитет (ЦК). Неговият състав е: д-р Христо Татарчев – председател; Дамян Груев - секретар; Иван Хаджиниколов – подпредседател; Андон Димитров – касиер; Петър Попарсов и Христо Батанджиев – съветници. Първото име, което носи организацията е Централен македонски революционен комитет (ЦМРК) или Македонски революционен комитет (МРК). През годините се променя ръководството на организацията (Христо Попкоцев, Христо Матов, Гьорче Петров, Пере Тошев, Иван Гарванов, Димитър Мирчев, Спас Мартинов, Йосиф Кондов, Христо Чернопеев, Петър Чаулев, Тодор Александров, Александър Протогеров, Георги Попхристов, Иван Караджов, Страхил Развигоров, Владо Куртев, Георги Настев, Иван Михайлов), променя се и името и: Български Македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), Вътрешна Македонска революционна организация (ВМОРО), но целта остава една и съща: освобождение на поробените български земи и обединението на разпокъсаните части на нашето Отечество. Борбата продължава и днес, защото и днес във Вардарска Македония живеят над 1 500 000 българи, а в Егейска Македония техния брой е над 500 000 българи. Борбата ще продължава и в бъдеще, докато не бъде постигната пълна победа над великосърбизма скрит под маската на македонизма, докато не се постигне обединението на българския народ.

Сдружение „Св. Иван Рилски”

140 години от смъртта на Георги Стойков Раковски

По случай 140-тата годишнина от смъртта на идеолога и пръв ръководител на българската национално - освободителна борба Георги Стойков Раковски, Сдружение "Свети Иван Рилски" организира поклонение пред паметта на героя.
Текст на възпоменателния плакат:

Георги Стойков Раковски

"Съби Стойков Попович (останал жив в народната памет с псевдонима си Георги Раковски) е роден през 1821 година в будното възрожденско градче Котел. От това старопланинско селище започва житейския път на един от най-великите синове на майка България. Раковски е първият българин прозрял истинските проблемите пред нашия народ. Той ясно осъзнава нуждата не само от духовно, но и от политическо пробуждане, пробуждане, което да става не само с книга, а и с пистолет в ръка. Раковски от млад участва активно във всички мероприятия и акции, целящи да освободят поробените българи. Заради тези си действия той скита и страда през целия си живот, но нищо и никой до сетния му час не успява да сломи железния му дух и безкрайната му воля да се бори за свободата на поробените си братя. Раковски не става никога гениален поет като Ботев, нито толкова успешен ръководител като Левски, но именно той поставя основата, от която се раждат всички гении на национално - освободителното ни движение. Ако трябва да определим ролята на великия котленец в историята на българското Възраждане можем да кажем, че това е лидерът. Това е човекът, който започва всичко, това е идеологът, теоретикът и практикът на българската национално - освободителна борба. Едва ли има деец от Възраждането запознат с делата на Раковски, който по един или друг начин да не е бил повлиян от него. Та нали именно той направи от Васил Иванов Кунчев - Васил Левски, а от младите и неорганизирани български патриоти първата им военна организация - Първата българска легия? Нали точно Раковски пръв съзря злобата на съседите ни и прозря, че за Освобождението си България може да разчита само на себе си? Нима не бе Раковски първият български историк защитил древната българска история от посегателствата на различни "учени", опитващи се да фантазират и да се изтъкват за сметка на родното ни минало? Не беше ли Раковски тревожния глас, който, където и да се намираше, пишеше за актуалните проблеми на своите сънародници, съветваше ги, увещаваше ги, а понякога ги и заплашваше само и само да се осъзнаят и да поемат по правилния път за спасението на българският народ? Раковски беше будната съвест на цяло едно задрямало общество, общество което той успя да събуди с титаничния си труд и с величавия си, мъдър глас. Той живя само за да възроди България, такава каквато е смятал, че трябва и заслужава да бъде: силна, независима, горда и непобедима. Но не би! В разцвета на силите си Раковски бе покосен от коварна и тежка болест - туберкулозата. И след като почти всичките му другари и приятели го изоставиха, тихо угасна в една вила в покрайнините на Букурещ на 9 октомври 1867 година. Раковски така и не видя своята България - тази България на която отдаде целия си съзнателен живот. Днес ние трябва да си спомним този голям българин и да доведем до край делото му, а именно да превърнем България в силна и независима държава, а не в слугиня на чужди интереси и заложник на политиканстващи мошеници!"

Изложба посветена на Владо Черноземски

Сдружение "Свети Иван Рилски" организира изложба посветена на големия български патриот Владо Черноземски. На 9 октомври 1934 година в град Марсилия с няколко куршума той сложи край на живота на един от най-големите врагове на българщината - сръбският крал Александър Караджорджевич. Убийството е отмъщение на ВМОРО, чийто лидер Иван Михайлов издава присъдата, за всички зверства извършени от сръбския крал и верните му копои над беззащитното българско население във Вардарска Македония и Западните покрайнини.

Текстът на плаката за поклонението на Владо Черноземски:

Владо Черноземски

(1897-1934)

Величко Димитров Керин е роден на 26 октомври 1897 г. в с. Каменица (дн. квартал на Велинград). По време на Първата световна война той служи в автомобилните части на българската армия. През 1922 г. става член на ВМРО и участва в Кюстендилската акция от същата година. Четник е в четата на Иван Бълрьо. Влиза с чети в Македония и води над 15 сражения срещу сръбските окупационни войски, жандармерия и полиция. Хладнокръвен, смел, волеви по характер, отличен стрелец и роден конспиратор. По молба на водача на хърватското революционно движение Анте Павлич на 15 юли 1932 г. Владо заминава тайно за Италия. Там е назначен за заместник-началник на усташкия лагер в Боргеторо. След преврата в България на 19 май 1934 г. е обявен за издирване заедно с членовете на ЦК на ВМРО. По това време Владо се намира в усташкия лагер Янка Пуста в Унгария. На 22 септември 1934 г. заминава за Франция под името Петер Келемен. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия той застрелва югославския крал Александър Караджорджевич - радетел на великосръбския шовинизъм, отявлен противник на българщината и един от главните виновници за терора над българите във Вардарска Македония. Татуировката на лявата ръка на Владо: „1924 г. - ВМРО - Свобода или смърт” и съвпадението на пръстовите отпечатъци на Петер Келемен и Величко Димитров доказват българска националност на стрелеца. Българското правителство изтъква, че Владо е български бежанец от Вардарска Македония, където насилието на сръбската власт поражда насилие. Името му обикаля света, чрез големите телеграфни агенции, които го наричат „най – опасния терорист на Европа”, но всъщност Владо Церноземски е борец за свободата на и правата на българите в Македония.

Поклон пред паметта на героя!

Изложба посветена на Балканската война

По случай 95-тата годишнина от Балканската война Сдружение "Свети Иван Рилски" организира изложба, която ще се проведе от 5 до 15 октомври 2007 година в сградата на Ректората на Софийския университет "Свети Климент Охридски" в Южното крило, фоайето на втори етаж. Балканската война е един от върховете в националната ни история, момент в който целият български народ се изправя като един и като същински лъв разкъсва оковите поставени ни от Великите сили и "добронамерените" ни съседи. Балканската война не успява да възстанови справедливостта, но показва на света, че България е жива и сама може да защитава своите интереси въпреки всичко и всекиго. И както написаха някога българските войници: "Въпреки всичко България ще пребъде!".
Изложбата ще бъде официално открита на 5 октомври от 11.00 часа. Каним всички желаещи да посетят изложбата в удобно за тях време и заедно да отдадем почит на героите на България, дали кръвта си за нас и нашата Родина!

Начало на новата учебна година в СУ "Св. Климент Охридски"

По случай откриването на новата учебна година в най-старото висше учебно заведение в България, Сдружение "Св. Иван Рилски" организира патриотично мероприятие, а именно да раздаде на първокурсниците специално изработена лента, която представлява българският трибагреник с надписи: "Мизия, Тракия, Македония" и "Това е България". С този дребен жест се надяваме да напомним на първокурсниците, които са бъдещият елит на България, че националните интереси винаги трябва да бъдат на първо място и че Родината и дългът към нея са свещени и не могат да съществуват никакви оправдания за предателствата спрямо българщината и българската кауза.