28 ноември 2007

Борис Сарафов

(1872 - 1907)

Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово (дн. с. Илинден), Гоцеделчевско. През 1890 г. завършва Солунската българска мъжка гимназия, а през 1893 г. - Военното училище в София. Служи като офицер в XV пехотен ломски полк в Белоградчик. През 1895г. участва в четническата акция на ВМОК и на 12 юли четата му превзема град Мелник. За кратко учи в руската генералщабна академия в Санкт Петербург (1895-1896). Служи в VI пехотен Търновски полк в София и в V пехотен Дунавски полк в Русе. През 1899 г. напуска армията със звание офицер, но остава зачислен в XI пехотен резервен полк. Сарафов е един от инициаторите за създаването на тайните офицерски братства (Български освободителни братства) и техен основен организатор (1897-1899). От май 1899 г. до март 1901 г. е председател на ВМОК. Работи в съгласие със членовете (Гоце Делчев и Гьорче Петров) на задграничното представителство (ЗП) на ВМОРО в София. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването, и обучаването на четници. С негова помощ в Княжество България се създават Народни стрелчески дружества, които трябва да обучават македоно-одринската емиграция. Грижи се за набирането на средства за закупуването на оръжие. През януари 1903 г. Сарафов влиза с чета в Македония и се насочва към Битолско. На Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг е избран заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание. По време на самото въстание участва в многобройни сражения с турците при селата Смилево, Брежани, Слоещица, Бабино, Боища, Буф и др. В края на 1903 и началото на 1904 г. предприема обиколка из цяла Европа за да популяризира делото на ВМОРО и каузата на поробените българи в Македония и Одринско. Привърженик е на десницата във ВМОРО. През 1905 г. участва като делегат от Битолски революционен окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. През 1906 г. обикаля с агитационно-организаторска чета Битолски, Скопски и Солунски революционен окръг. От 1906 г. Сарафов заедно с Иван Гарванов и Христо Матов стават задгранични представители на Организацията в София.


Поклон пред светлата му памет!


Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Иван Гарванов

(1869 - 1907)

Иван Гарванов е роден на 23 декември 1869 г. в Стара Загора. Началното си образование получава в родния си град, а по – късно завършва гимназия в Пловдив (1888). Учителства в Стара Загора (1888-1889). През 1892 г. завършва Физико-математичния отдел на Висше училище в София (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски”). След това е учител по физика и математика в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. През 1897 г. Гарванов става един от основателите и председател на Българското тайно революционно братство, което през септември 1899 г. се саморазпуска, а членовете му се вливат в редиците на ВМОРО. Помага за издаването на в. „Борба”, нелегален печатен орган на братството. Става член на ВМРО и на Солунския революционен комитет през 1900 г. След Солунската афера през 1901 г. става член и на ЦК на ВМОРО. Председател е на Солунския конгрес на ВМОРО проведен в началото на януари 1903 г., на който е взето решение да се вдигне въстание през лятото на същата година. След солунските атентати от 1903 г. е арестуван и заточен в турския затвор Акия в Мала Азия. Амнистиран е през 1904 г. и пристига в София, където става учител във II мъжка гимназия. През 1906 г. Гарванов заедно с Борис Сарафов и Христо Матов стават задгранични представители на ВМОРО в София.


Поклон пред светлата му памет!

Студентско сдружение „Св. Иван Рилски”

27 ноември 2007

Ньой – Новото робство за милиони българи

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой между страните победителки в Първата световна война и България е подписан Ньойския мирен договор. С него Великите сили налагат на Отечеството ни много по - тежък диктат отколкото този в Берлин през 1878 г. На България е забранено да притежава модерни военни технологии, флот, авиация; отменена е задължителната военна служба; сухопътните ни военни сили трябва да са не повече от 33 000 души (20 000 наемна армия, 10 000 жандармерия, 3 000 гранична стража). Наложено ни е да плащаме парични репарации в размер на 2, 25 милиарда франка, които трябва да се изплатят за срок 37 години; на съседите си трябва да плащаме репарации в натура – добитък, въглища, жито. България трябва да издържа 112 000 български войници останали в плен на победителите. Преди да изпълни задълженията си по договора нямаме право да участваме в Обществото на народите (ОН). Това обаче не е достатъчно за Великите сили и те за пореден път разпокъсват България, като откъсват от нейната територия изконно български земи и докарват едно ново и много по – тежко робство за милиони българи. Цяла Добруджа (23 000 кв. км.) населена с над 250 000 българи е дадена на Румъния (според преброяване на населението извършено от румънските власти през 1930 г. в Южна Добруджа броят на българите е 143 209 души; този на българите в Северна Добруджа е над 43 000 /според българска статистика българите са 60 000 души/). Западните покрайнини (Босилеградска и Царибродска околии, и села от Кюстендилска, Трънска и Кулска околии, с обща територия 1 545 кв. км) населени с 54 758 българи (статистика от 1919 г.) са дадени на Кралството на сърби, хървати и словенци (СХСК). Антантата поема управлението на Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция, която и до днес не дава малцинствени права на българското население там. Вардарска Македония населена с 1 150 000 българи (според турски статистики от 1911 г.) е дадена на СХСК. Егейска Македония (34 000 кв. км.) населена с 329 791 (според статистика от 1913 г., която не включва българо-мохамеданите) е дадена на Гърция. След края на войната в териториалните граници на България пристигат 300 000 бежанци прогонени от домовете си от новите поробители. Във всяка една от откъснатите области новите поробители (сърби, гърци, румънци) налагат система на терор целяща да ликвидира българщината в тези области. Затворени са българските читалища и училища; изгонени са българските свещеници; на местното българско население е забранено да се говори на родния си майчин български език, да пее български народни песни, да тачи своите национални герой и да празнува своите национални празници; в СХСК са променяни окончанията на фамилните имена на българите от – ов, - ев, - ски на сръбското – ич; навсякъде българската интелигенция е системно избивана; хиляди невинни българи минават през сръбските, гръцките и румънски затвори, където са подлагани на нечовешки средновековни изтезания; хиляди други българи намират смъртта си пред дома си, на улицата или сред полето. Единствения начин поробителите да запазят владението си над тези изконно български области е да ликвидират всичко българско в тях. Въпреки всичките зверства, извършени от тях те не успяват.

Българщината във всяка една от тези области успява да се съхрани благодарение на несломимостта на българския дух. И днес във Вардарска Македония живеят над 1 400 000 българи, в Егейска Македония техния брой е над 500 000. В Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Северна Добруджа също живеят хиляди българи. Дори и сега през 21 век те нямат право да изучават родния си език в училище, да заявяват свободно българската си народност, защото това може да им коства дори живота. Нека не забравяме българите откъснати от своето отечество. Нека заедно да се борим за обединението на разпокъсаните части на нашето Отечество, да се борим за обединението на българския народ!


Поклон пред паметта на всички българи станали жертва на сръбските, гръцките и румънски поробители!


Родино моя

Ах, Родино моя, българска,
Защо си така орисана.
Твойта войска всички надвила,
А ти толкоз много ограбена.

Взеха Западните покрайнини,
взеха и твойта Тракия,
взеха ти го Бялото море
и езерата Македонски.

Стани, стани земльо българска,
разделени чеда събери.
Сите ние живот да дадем
За нашта мила Татковина.

Да забравим вражди кървави,
да прогоним врази български,
да направим нашта Родина
най – богата райска градина.


Студентско сдружение “Св. Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

Сръбско - българската война от 1885-та година

На 5 септември вечерта група български военни с желязна воля и чутовна смелост са решили, че е крайно време да съберат в едно две от частите на разкъсаната от Великите сили майка България - Княжество България и Източна Румелия. Те извършват своя подвиг в нощта срещу 6 септември с подкрепата на цялото население на двете области, като Съединението се превръща във всенароден триумф и радост за всеки истински българин. Актът е изключително безкръвен, като двете части бързо се обединяват напълно под властта на младия български владетел - княз Александър І. За да защити новите държавни територии той мобилизира значителни военни сили и ги изпраща на югоизток, откъдето се очаква главния удар на Османската империя, чиито интереси са пряко засегнати от случилото се. Целият български народ се готви да защити своето Съединение срещу османските пълчища и в сърцата на най-смелите и свободолюбивите гори огън, готов да изпепели всичко останало от петвековното робство, огън, разпален от жестокостите и мъченията на турците над невинните и беззащитни българи. И тогава...

Коварният западен съсед на България - Сърбия решава, че не може да се задоволи с откраднатите Нишко и Пиротско, а иска да отнема и мародерства из още български земи. Междувременно българите са оставени сами на себе си - руските офицери си заминават, никой не застава зад България, нямаме съюзник или застъпник и сред Великите сили и сред съседите си. Най-лошото е, че българската армия е дислоцирана в югоизточна България и на запад има само незначителни военни контингенти и малко гранична стража. В такъв момент "братска" Сърбия решава веднъж завинаги да се разправи с нашия народ. Но не би! В България новината, че Сърбия ни е обявила война мобилизира до краен предел цялото българско общество. Всеки, който може да носи пушка, иска да се влее в редиците на българската армия. Там единствените офицери са младите български поручици и капитани. Те застават смело срещу прехвалените сръбски генерали. Българската армия започва своя чутовен преход от югоизточните български земи към западната ни граница. Нашите млади воини изминават стотици километри за 3-4 дни. Най-често на трима войници се пада по един кон и те се сменят, но не спират и за миг. Всички бързат на запад, защото там се решава съдбата на България, там се решава ще го има ли българският народ или не? Отговорът става ясен почти веднага. Българските войници разбиват прехвалената сръбска армия при Сливница. Нашите герои падат, за да ни има нас и за да не позволят дори един сантиметър от свещената българска земя, дори едно семейство от свещения български народ да паднат под нов ярем. Всички знаят хода на войната, но все пак нашите герои заслужават да споменем местата, където те оставиха костите си и с кръвта си белязаха тази земя като българска завинаги. След боя при Сливница, който е повратен момент във войната, нашите момчета настъпват към Драгоман, Цариброд и Пирот. Българската армия обръща сърбите в бягство и влиза триумфално в Пирот на 27 ноември. Тогава представителя на Австро-Унгария се явява в българския главен щаб и заплашва, че ако нашиата войска продължи освобождението на останалите под сръбска власт български земи ще срещне австроунгарска армия. Ето как отново една Велика сила се намесва в Балканските дела и носи страдание на хиляди българи, които остават под сръбско робство.

Историята на тази война е добре позната на много българи, но има неща които си заслужава да се повторят. При обсадата на Видин сръбският генерал Лешанин иска да преговаря с капитан Узунов. Казва му да се предаде защото София вече била паднала. Тогава младият български капитан му отговаря така, както подобава на славен български воин: "Аз съм се учил да защитавам крепости, но не съм се учил да ги предавам". Друг интересен момент е преходът на българската армия. За мнозина военни историци и теоретици и до днес този преход изглежда немислим и някак свръхестествен. Те са прави до известна степен. Любовта на българина към неговата Родина често е по-силна дори от религиозната вяра. Българинът обича своята бащина земя и държавата, завещана му от предците, с цялото си сърце и е способен да направи всичко за нея. Поне така беше някога...
Днес ние трябва да си спомним всички онези знайни и незнайни български герои, които с цената на живота си защитиха България! Да си спомним мъжете прославили България и накарали целия Балкан да тръпне от страшните им викове - "Ура" и "На нож!". Един народ е истински жив само тогава, когато почита достойно великите си предци и когато неотклонно следва заветите им. А заветите на нашите предци са ясни, те са очертали границите на България с кръвта си и са показали какво значи за тях думата "Родина".

Вечна памет, герои!

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте,
легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви куршума...
Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

Иван Вазов, 1885-та година


Сдружение "Свети Иван Рилски"
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

22 ноември 2007

Да помогнем на българите от Бесарабия!

Нека всеки един от нас подари поне един учебник (по български език, литература или българска история) на едно българско дете от Бесарабия! Да зарадваме нашите сънародници по случай най-светлия християнски празник - Коледа!
Учебниците можете да предавате всеки работен ден до 5 декември в библиотеката на Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". В нечетни дни от 13.00 до 17.00, а в четни от 08.30 до 12.30 часа.

Благодарим за подкрепата!

Сдружение "Свети Иван Рилски"

08 ноември 2007

Коронацията на Калоян

На 7 ноември 1204 папският легат в България кардинал Лъв помазва българския архиепископ Василий за "светейши патриарх на царството и на цяла България", както се изразява българският владетел Калоян. На следващия ден - Денят на свети архангел Михаил и на българските воини, паднали в защита на бащината си земя, на тържествена церемония самият Калоян бил коронясан от папския пратеник. Така българският владетел получил официална титла и въпреки многото спорове в историческата наука дали Калоян е коронясан за цар или крал едно е напълно сигурно - самият той, а и всички българи са го възприемали само и единствено като цар. През ноември 1204 година се възстановява старата българската традиция нашият владетел да заема най-високото място в стълбичката на светските господари. Титлата "цар" Калоян придобива не само благодарение на ловката си дипломация, както днес се опитват да ни го представят, но и заради значението и мощта на българската държава. Какво по-добро доказателство, че той наистина заслужава царско достойнство от чутовната победа, която печелят българските воини на 14 април 1205 срещу западните нашественици опустошаващи Балканите. Българският цар доказва, че титлата не е само на хартия и че България отново е господстваща сила в Европейския югоизток. Българската държава отново си възвръща изгубените позиции и започва офанзива по присъединяване на териториите останали извън скоро възстановената българска държава. Освен това Калоян дава урок на много "учените" и "цивилизовани" западни рицари и благородници, като им показва, че трябва да се върнат там откъдето са дошли, защото тук на нашата земя може да управлява единствено царя на българите! Тук е неприложима западната правда, техните традиции и обичай са ни чужди, тук си имаме български закон, той е единствен и задължителен за всички. Трябва да запомним Калоян не само с величавите му победи на бойното поле или с унията с Римската църква, а и с фактът, че той възстановява изконната българска владетелска титла "цар", която българският народ винаги свързва с най-славните моменти от историята на Родината. Каквото и да кажем за Калоян и за значението на титлата "цар" ще бъде малко.
Заради това ще кажем само още едно: титлата "цар" напук на всички исторически обрати и премеждията през които преминават българските държави и българският народ се запазва до последно именно у нас в България. Краят на Третото българско царство е и край на царската титла... поне засега.


Вечна слава на Калоян, един от най-великите български царе, стъпвали по нашата свещена земя!


Сдружение „Свети Иван Рилски”
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com

06 ноември 2007

Поклон пред големия българин Христо Чернопеев

Христо Чернопеев

(1868-1915)

Христо Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 г. в с. Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. До 1899 г. служи в Плевен и Лом като унтерофицер и фелдфебел от българската армия. През 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов-Попето. От април с. г. е самостоятелен войвода на чета в Кукушко. През 1901–1902 г. е войвода на чета в Горноджумайско (дн. Благоевградско). Взима участие в аферата „Мис Стоун”(1901 г.). По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е войвода на чета. От 1903 до 1908 г. е окръжен войвода на ВМОРО в Струмишки революционен окръг. Привърженик е на Серската група в национално освободителното движение на българите в Македония и Одринско. През 1905 г. е делегат на Рилския общ конгрес на ВМОРО. През 1909 г. заедно с Яне Сандански взима участие в похода към Цариград и осуетяването на контрапреврата срещу младотурците. Един от основателите на Народната федеративна партия (Българска секция) и член на нейното ръководство. През декември 1909 г. минава в нелегалност и възобновява въоръжената борба на ВМОРО срещу турските поробители в Струмишко. Един от основателите на Българска народна македоно-одринска революционна организация БНМОРО (април 1910 г.). През 1911 г. е избран за член на ЦК на възстановената ВМОРО, която се обединява с БНМОРО. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е войвода на голяма чета и участва в освобождаването на Банско, Разлог, Кавала и др. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XVIII Стремски полк в боевете при с. Конче, Радовишко; до края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към майка България е произведен в първо офицерско звание поручик (1913 г.). Народен представител в XVI (1913 г.) и XVII (1914-1918 г.) Обикновени народни събрания. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI македонски полк. Загива в защита на своето Отечество на 6 ноември 1915 г. в бой със френските агресори край с. Пепелище, Щипско.

Поклон пред светлата му памет!

Сдружение „Св. Иван Рилски”

http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/

01 ноември 2007

Сдружение "Свети Иван Рилски" ви поздравява по повод 1 ноември - Деня на народните будители!

Българи, днес когато учителите правят барикади по улиците и не само децата на България, но и цялото ни общество сякаш е задрямало зимен сън, нека си спомним за нашите будители, хората които отдадоха целия си съзнателен живот, за да се осъзнаем като народ и за да се пробудим и с перо и меч да защитим свободата и интересите си! България и българщината ще ги има дотогава, докато има хора, които тачат паметта и заветите на народните будители. Нека не забравяме и не предадаваме великите си деди! Честит празник!

По случай празника Сдружение "Свети Иван Рилски" подготви филм, може да го видите на адрес:
http://humyo.com/F/38637779/EMBED
или на:
http://www.youtube.com/watch?v=1sIqCxhfDYk